140 години от рождението на Димитър Бояджиев

Димитър Бояджиев е роден в Пазарджик през 1880г. Останал сирак на 13 г., поема издръжката на голямото си семейство и напуска училище. Постъпва в общината като писар, самообразова се, пише стихове в социален дух. През октомври 1901 идва в София, работи в Отделението за печата при Министерството на външните работи. Едновременно е уредник на сп. „Летописи“ (издавано от К. Величков), в което сътрудничи със стихове и преводи от руски език – творби на М. Ю. Лермонтов, И. С. Тургенев, М. Горки, Л. Н. Андреев, И. А. Бунин, Ф. И. Тютчев и др. Секретар на българското консулство в Марсилия (1907-1909), работи в Дирекция на печата. Сътрудничи на списанията „Ново време“, „Съвременна мисъл“, в. „Българан“ и др. Самоубива се по лични причини в София през 1911г. В някои от най-ранните стихотворни опити на Д. Бояджиев („Ще дойде ден“, „Нима да вярвам ощ…“ и др.) се чувствува влиянието на социалистическите идеи. Скоро нотките на социален критицизъм заглъхват, за да зазвучат отново в края на живота му. Лириката на Бояджиев се насища с лични чувства и има характер на интимен дневник. Приживе Бояджиев не издава книга, за него не е писано нищо. Но някои от стиховете му привличат вниманието на културната общественост с изострената чувствителност на автора, благородството на поривите, изяществото на стиха и високото професионално майсторство. По тоналност Бояджиев се родее със символистите, но не принадлежи към тях. Лириката му е по-жизнена и предметна, образността му е реалистична, със силно изразена импресивност. По-голяма част от стиховете му звучат меланхолично, но свържат ли се с личната му съдба, ще се види, че песимизмът не е подражание, нито моден повей, а изразява слабостта иа поета в свят на „силни на деня“, където духовните му стремления остават неосъществими. По дух и характер лириката му е изповедна. Поетът не се наслаждава на страданието си, а иска да избяга от него: изповядва ужаса на опустошената от безверие душа, търси изход от противоречията, които го гнетят. Бояджиев се утвърждава като един от създателите на психологическата лирика в българската поезия, пише винаги с активизирани до краен предел емоции и сетива. Стиховете му се отличават със субективност и камерност. Понякога в тях светът изгубва реалните си очертания, видян твърде лично от поета. Погледът му е насочен навътре, към душевния свят, където открива не по-малко драматичност и конфликтност. Стилът му носи подчертано романтико-лирична багра. Изключение от общата тоналност правят няколкото хумористични творби, плод на всекидневното му участие в българановската среда. Важно място в лириката му заема стихотворението „Марсилия“, в което поетът изразява категорична критичност към обществото, носещо аморалност и мизерия.